Джесика Солтър
Източник: Lira.bg

Елиф Шафак е може би най-известната турска писателка. Книгите й се разпространяват в над 40 страни. Последната й книга – „The Architect’s Apprentice“, е вече на англоезичния книжен пазар. Тя е носителка на много награди, включително „Orange Prize“ и Ордена на изкуствата и писмеността на Франция. Романите й представят романтични и драматични истории, чието действие често се развива в Истанбул. Често е критикувана, че пренебрегва традиционните турски ценности. Представяме ви разговора на Джесика Солтър от британския „Телеграф“ с Шафак по повод публикуването на новата й книга.

За ежедневието си:

„Когато съм по средата на роман мога да работя през деня или през нощта, сутрин или вечер, вкъщи или навън. Съобразявам се с ангажиментите на децата. Често ставам сутрин и започвам в 5 часа, или пък пиша, след като те си легнат да спят. Работещите майки трябва да бъдат гъвкави.“

За своя съпруг и брака:

„Моят съпруг е журналист в Истанбул. Обичам много града, но там се задушавам. Романистите в Турция са публични личности. По-лесно намирам свободата, от която се нуждая, в Лондон. Животът между двата града е много обогатяващ, но отслабва брака. Цялата ми енергия отива в писане или в майчинството. Вярвам, че не съм добра съпруга, но съм ОК с това. Човек не може да прави всичко, едновременно, еднакво добре.“

За самотните майки:

„Аз съм отгледана от самотна майка, което е необичайно за Турция през 70-те години на ХХ век. Моята майка срещнала баща ми и се отказала от следването си, защото била влюбена. Докато навърши 21 години, те вече били разделени. Когато се върнала у дома, се опитала да си намери съпруг, но баба ми я спряла. Казала й, че ще се грижи за мен, докато майка ми завърши образованието си.“

За патриархата:

„Аз бях възпитана първо от баба в Анкара, а след това от майка ми, която беше дипломат в Мадрид. Околната среда на двете места беше коренно различна, което ме накара да започна да си задавам въпроси за половите стереотипи и да разбирам как работи патриархата.“

За свободата на изразяване:

„Няма достатъчно свобода на изразяване в Турция. Ако пишеш – било то като писател, поет или журналист, можеш да си навлечеш неприятности. Не вярвам на никой, който казва, че цензурата вече е изчезнала.“

За спиритуалността:

„Имах татуировка на бухал дълги години, но я махнах. Бухалите са много важни за мен, защото са символ на мъдростта. Иска ми се да можеха да говорят. Може би могат. Изобщо не съм религиозен човек. Организираната религия за мен означава разделение на ние и те, което не ми харесва. Религиозните хора показват невежество, като си мислят, че те са по-добри от други, защото имат определена вяра. Атеистите са същите. Най-добрия път е този на агностика. Той дава възможност за съмнение. Не всичко в този живот може да бъде обяснено рационално. Ние сме ирационални същества.“

За готварските книги:

„Знам много рецепти от нашата култура на готвене, която е доминирана от жените. Обичам народни приказки и рецепти. Не готвя, но чета готварски книги.“

За писането:

„Не обичам тишината, докато пиша. Трябва да има шум. Отивам в препълнени кафенета, летища или гари – все места, изпълнени с живот. Истанбул е шумен град, затова държа прозорците отворени. В много тиха библиотека или пред празна маса се чувствам като при непознат, сякаш съм заела чуждо място. Трябва ми хаос.“

За цигарите:

„Преди пушех докато работих, но ги отказах, когато забременях. Все още ми харесва аромата. Сега компания ми правят купи със слънчогледови семки.“

За четенето и книгите:

„Аз съм любопитен читател и списъка ми с четива е разнообразен. Обичам философия, нехудожествени книги за мозъка и неврологията. Привързвам се към книгите, но не чак толкова. Когато чета, си водя бележки, като драскам навсякъде. Страниците имат петна от чай, кафе, знаци, че са живели с човек.“

За езиците:

„Вярвам, че като човешки същества, ние можем да бъдем няколко неща наведнъж. Пиша на английски и турски. Когато пиша за меланхолия или мъка, намирам думите по-лесно на турски. Що се отнася до хумор, сатира, черна комедия – на английски. Преди писах на турски. Сега пиша на английски, след което се превежда на турски, а аз го променям, за да го адаптирам с моя стил.“

За пръстените:

„Имам много пръстени. Част от тях са от пазара Капалъ Чарши в Истанбул – много го обичам. Други съм наследила. Някои губя, други намирам. Не съм привързана към предмети.“