Ракурс
Източник: Lira.bg

На англоезичния книжен пазар наскоро се появи 11-ият роман на Луиз Пени от поредицата за инспектор Гамаш – „Природата на звяра“. У нас серията също се радва на интерес след излизането на „Убийството на художника“ и „Убийствено студена“. Пени, която е петкратна носителка на приза за криминална проза на името на Агата Кристи, бе потърсена от сп. „Тайм“ за интервю.

Когато написахте „Убийството на художника“ преди повече от 15 години, представяхте ли си, че някой ден ще има 11-та книга за инспектор Гамаш?

- Не, никога. Спомням си един случай в Лондон, говорехме с агента или с редактора, не помня. Та те споменаха как трябвало да редактират някакъв текст, четвърта книга от някаква поредица. Помислих си: „Как може някой да напише четири поредни книги? Как може някой да пише толкова и да има какво да се редактира? След толкова много книги би трябвало всичко вече да е рутина.“

Кога ви хрумна да направите поредица?

- След 11 септември 2001 г. започнах да пиша. По това време светът изглеждаше плашещо място и чувствах, че имам нужда от някаква сигурност, от компания, от чувство за принадлежност. Затова създадох това селце. Честно да ви кажа, всяко решение в „Убийството на художника“, което взимах, беше егоистично, беше лично мое. Създадох селото, героите и знаех, най-вече от дългогодишния си опит като журналист, че шансовете да бъде публикувана книгата са много малки. Мислех, че писането е моята награда, затова създадох герои, чиято компания ми е приятна. Главният герой е човек, за когото бих се омъжила, в село, в което бих могла да живея. Но излиза, и благодаря на Господ за това, че и други имат същите чувства.

Рисувате пейзажа в селцето Трите бора толкова красиво. Има ли някое истинско място в Квебек, на което то да прилича?

- Това селце е събирателен образ на много подобни в източната част на Квебек. Книгите ми са криминални, но пише и за много други неща. Те са любовно писмо към мястото, на което живея. Можех да живея навсякъде по света, но избрах Ийстърн Тауншипс в Кевбек. Хората може да прочетат някой от романите ми и да останат с убеждението , че имам голямо въображение, но не е така. Просто пиша това, което виждам, и това, което чувствам всеки ден. Никога не съм се чувствала чужденец. Със съпруга ми Майкъл бяхме приети много добре на това място от първия ден. Страхотно е да имаш място, на което да се връщаш. Това е домът, за който съм мечтала цял живот. На него дължа и книгите си.

Вашите книги вървят най-добре с топъл сандвич с шунка и сирене бри в някое бистро. Каква роля играе храната в книгите ви?

- Обичам храната. Един поглед върху мен и всички го разбират. Исках мястото също да е герой в сюжета и реших, че единственият начин книгите ми да звучат сериозно, е да бъдат пропити с чувства. Така, като някой ги чете, те се възприемат не само с ума, но и с носа, усеща се миризмата в кафенето, уханието на камината, вкусът на сандвича с шунка и сирене. Исках, докато четат, хората да почувстват атмосферата на бистрото.

Темата на новата ви книга е идеята, че не можете да разграничите създанието от неговия създателя. Така ли мислите, наистина?

- Ах, вие, ужасен въпрос. Истината е, че не знам дали това е вярно. За себе си знам, че не можеш да разделиш двете неща, но не знам дали това е така.

Един от най-забележителните ви герои е поет. Какво е отношението ви към поезията?

- За мен поезията е като музика. Слушам музика, защото ми помага емоционално да изразя себе си, кара ме да се чувствам по същия начин, както когато чета поезия. Ако начинаещите писатели искат някакъв съвет от мен, а дори и да не искат, препоръчвам им да четат поезия. Всякаква – от детска до Йейтс и Одън. Поетите достигат до чувства, които всеки писател търси. Мисля, че в един куплет, поетите успяват да постигнат внушение, което цели книги не успяват. В последната си книга цитирам Робърт Фрост, едно негово писмо до приятел, в което описва какво е да си поет. Всяка моя книга се появява първо като буца в гърлото. Водя си записки, лепя бележки по лаптопа. А когато се загубя и объркам, поглеждам някоя от тях и си спомням за какво става дума.

Била сте журналист, какво ви накара да започнете да пишете романи?

- Винаги съм искала да пиша книги, а журналистиката беше просто част от пътя ми, защото бях твърде уплашена да опитам. Накрая разбрах, че може и да не постигна тази мечта. Но имах щастието да разбера, че няма лошо да опитам. Има един стих на Одън до Йейтс, в който казва, че към поезия го е подтикнала Ирландия. Велик стих. Трябваше да се усетя наранена, за да започна да пиша романи, да бъда в определено настроение, да се науча да съпреживявам, да натрупам опит и знания, за които да пиша.

Как протичат дните ви?

- Ставам към 5 часа, храня и разхождам кучето. Съпругът ми ме познава много добре и ми осигурява спокойствие и тишина след това няколко часа, за да мога да работя. Към 10-10,30 часа вече съм приключила.в началото пишех по около 200-250 думи, което обикновено мога да направя за 20 минути и след това можех да правя каквото си искам цял ден. Бях много уплашена. Сега пиша по минимум 1000 думи и чак тогава започвам да обръщам внимание на всичко останало.

Имате ли любими кримки?

- О, да. Агата Кристи, разбира се. Тя е като кръстница за мен. Обичам книгите за инспектор Мегре на Жорж Сименон. Обичам Джоузефин Тей.

А за какво ще се разказва следващата книга с инспектор Гамаш?

- Появяват се извънземни…