Ракурс

Резултатите от литературния конкурс “МОРЕТО!” бяха обявени във втория ден на есенните ахтополски празници.

Тричленното жури присъди две Специални награди – на Сибин Майналовски (София) за разказа “Фарът” и на Валентин Попов (София) за разказа “Рибоглавец”.

Първа награда спечели Владислав Вачков от Свищов за разказа „Изгреви”, носител на Втора награда стана поетесата Милка Пиналска от с. Градина, Първомайска община, за стиховете "Прочит на море" и "Щерна", а Третата награда е за Николай Хашъмов от София за разказа "Медальон с форма на звезда”.



ФАРЪТ

Разказ на Сибин Майналовски

Нямах никаква представа къде се намирам. Очите ми постоянно обикаляха заснеженото поле, чиято девствена белота се нарушаваше само от черните петънца на накацалите гарвани, които с лъскавите си черни пера приличаха на сатанински свещеници, дошли да отслужат черната си меса на проклятията и сквернословията. Откакто бях изникнал по средата на огромно бяло пространство, те не бяха престанали да грачат нито за секунда.
Впрочем, откъде бях толкова сигурен какво точно означава „секунда“? Паметта ми представляваше едно огромно бяло петно, също като покритото със сняг поле. Лошото беше, че гарваните ги нямаше. Не помнех нито кой съм, нито защо съм тук, нито откога съм тук… въобще нищо. Струваше ми се, че съм дошъл тук съвсем скоро, но със същия успех можех да твърдя, че съм висял с години. Преди да умра…
А, ето нещо, което си спомних. Помня, че след като се разделихме с Гери, се прибрах у дома, изкъпах се, облякох обичайния си набор дрехи (дънки, раздърпана тениска, кърпа на косата и така нататък) и с едно чисто ново ножче „Gillette“ накълцах вените и на двете си ръце, и то така, че и най-добрият хирург не би могъл да ги закърпи за по-малко от десетина години…
Хм. А сега де! Коя пък беше Гери? Сигурно съм я обичал прекалено много, за да направя подобно нещо… Както и да е. Сигурно щях да си спомня впоследствие. Засега имаше други, по-сериозни спомени, за които трябваше да се боря с нокти и зъби. Като например този — кой бях в действителност.
Само че едва ли щях да си припомня нещо, ако просто висях така и нищо не правех. Реших да тръгна нанякъде. Минах покрай гарваните, които въобще не се стреснаха, а продължиха да грачат в захлас, и закрачих (напред? наляво? надясно?) смело през преспите. След (минута? час? година?) известно време полето свърши. Пред очите ми блесна вода — много, страшно много вода, докъдето стигаше погледът ми, всичко беше покрито с вода… (океан?) …а, да, точно така — океан. Огледах се и забелязах на хоризонта вдясно от мен дълъг вълнолом, в края на който се извисяваше фар. Реших да се разходя дотам — в края на краищата така и така нямах какво да правя, а и това беше единственото човешко нещо сред цялата нечовешка пустош.
Оказа се, че фарът съвсем не е чак толкова далеч, колкото изглеждаше. Открих, че вратата му не е заключена. Бутнах я и се заизкачвах по масивните каменни стъпала, полуразядени от солта и влагата.
Когато стълбите свършиха, видях една толкова малка вратичка, че трябваше да се свия почти на две, за да мога да мина през нея. В ниската килия, която бе зад вратата, нямаше никой. Единственото обзавеждане бяха ниското легло от грубо издялани трупи в ъгъла, малката масичка в центъра на стаята и масивният светилник върху нея. На стената бе окачена скица с въглен, изобразяваща младо момиче с тъмноруса коса и сивозелени очи.
Не ме питайте как съм видял цветове в чернобялата рисунка. Просто разбрах.
Не можех да откъсна поглед от очите на жената. Бяха дълбоки и тъжни, сякаш току-що беше научила за смъртта на свой близък…
— Позна ли я? — обади се някой зад гърба ми. Подскочих от изненада. Въобще не бях чул стъпки. Извърнах се рязко и впих поглед в стареца, облечен в снежнобяла роба, изникнал така внезапно зад мен. Изглеждаше направо древен.
— Най-накрая се появи — продължи той, без да изчака отговора на въпроса, който беше задал. — Вече бях започнал да се отчайвам, да ти кажа честно. От 7000 години чакам някой да дойде и да ме смени, само че във вашия свят явно истинските хора са голяма рядкост…
— Какво искаш да кажеш?!
— Ами… просто че съм те чакал 7000 години. Мисля, че ти го казах вече…
— Чакай малко. Допреди известно време аз и представа си нямах, че ще се озова тук, а ти си ме чакал???
— Е, честно казано, не знаех, че ще дойдеш именно ти… въпреки че подозирах нещо такова. От доста време следях живота ти и имах странното предчувствие, че ще се срещнем на живо.
— Ти знаеш кой съм? Доста странно, като се има предвид, че и аз самият се чудя!
— Не се и съмнявам в това. Ти още приживе се чудеше и се луташе между това, което си, и това, което другите искаха да видят в тебе.
Старецът се приближи до мен и сложи ръка върху челото ми. В главата ми сякаш избухна експлозия. Изведнъж паметта ми започна лека-полека да се избистря — като прилив, който бавно, но сигурно залива едно по едно стъпалата на фара…
— Ти си Саймън Блекмор, някога много добър журналист, печелил на три пъти наградата „Пулицър“… докато не срещна жената, която е на тази рисунка — звучеше сякаш вътре в главата ми и същевременно от хиляди километри разстояние гласът на стареца. И странното бе, че думите му изпреварваха със стотни от секундата образите, които изникваха в главата ми. — Преди три дена тя реши да изпробва чувствата ти и ти заяви, че не иска да се виждате вече. Ти, като последния глупак, се прибра у вас и си наряза вените. Докторите се мъчиха да те спасят цели 80 часа, но не успяха. А Гери през цялото време седеше до главата ти…
— Спри, моля те!!! — чух гласа си, глух и отдалечен.
— И ето те сега тук — продължаваше безмилостно старецът. — Стара традиция е хора, обичали силно и завършили живота си със самоубийство заради любовта си, да стават пазачи на този фар. Още щом видях как картината на тази стена се промени и образът на моята голяма любов, заради която някога и аз постъпих като теб, се смени с този на Гери, разбрах, че ти ще бъдещ моят заместник. Това също е вековна традиция…
— Какъв, за Бога, е този фар???
— Не мога да ти кажа. Просто той е бил тук много преди този Господ, за който сега говориш, и ще бъде тук много след като изчезне и последният човек на тази земя. Някой трябва постоянно да поддържа светлината, за да не се заблудят… онези, които плават в океана… но не мога да ти кажа нищо повече, човече!
Гласът на възрастния мъж започна да избледнява. Обърнах се точно навреме, за да видя как образът му става размит и неясен. Протегнах уплашено ръка към него. Тя мина през гърдите му като през лъч светлина.
— Успех, Саймън!!! — чух за последно, преди старецът да изчезне напълно. И… сякаш въобще не го беше имало…
След като изненадата (и страхът…) ми преминаха, реших, че ще е по-добре да се поогледам наоколо — да разгледам мястото, което щях да обитавам близките няколко века. Не че имаше кой знае колко за разглеждане: освен стаичката, в която бях открил стареца, във фара имаше само още едно помещение — това на върха… където всъщност бе и моето ново работно място. Хвърлих един поглед (светлината бе ослепителна и поне засега моята намеса не бе необходима) и отново се върнах в килията със странната рисунка на стената.
Дълго време не можах да отлепя поглед от очите на момичето. Значи преди да се озова тук, не само че съм я познавал, но и съм я обичал толкова силно, че съм посегнал на живота си… Странно. Изведнъж в мозъка ми нещо се намести с глухо прищракване. Имах странното усещане за deja vu — нещо вече преживяно и сега изживявано просто като спомен за вече минали времена. Разбирах къде съм, разбирах какво трябва да правя и защо трябва да го правя, разбирах онова, което стоеше пред очите ми и онова, което се донасяше като звуци през дебелите каменни стени на фара.
Реших да проверя и излязох навън. Очевидно тъкмо започваше приливът, понеже първите няколко стъпала на фара бяха залети от черната като нощ вода. Наведох се, загребах с шепа малко от течността и я поднесох към устните си. Разбира се, че беше солена… но не и с онзи привкус на сол, водорасли и океански бриз. Солена беше, но вкусът й нагарчаше, беше леко тръпчив, като, като…
Като сълзи.
Изтичах нагоре по стълбите и се хвърлих върху твърдото легло. Ушите ми бучаха. Знаех, че рано или късно, когато за някой пореден път се изкача на площадката на върха и впия поглед в черната пустош, ще забележа на хоризонта една фрегата с виолетови платна, на която ще плават една или две души… или само една, но толкова нежна, че би стигнала и за пет… Знаех, че тогава първият ми импулс — онзи, на който съм свикнал да се доверявам — ще е да угася светлинката и да чакам със свито сърце да дочуя звука от чупещи се дъски, от изтръгващи се гвоздеи и от разкъсващи се с болезнен вик платна. Знаех, че след това ще се хвърля — така, както съм с дрехите — във водата и ще се опитам да извадя едната от двете души…
Знаех и как ще свърши всичко.
Знаех всичко това. Разбирате ли — знаех. Не можех да си обясня това, което чувствах, което раздираше гърдите ми и караше мислите ми да подскачат лудешки насам-натам като подплашени чайки. Разбирах, че ми предстоят десетки хиляди дни, милиони минути, стотици милиарди секунди на мъка, самота и отчаяние…
Но най-страшното от всичко бе знанието, че едва ли в близките десетина хиляди години ще пристигне някой, който да ме смени. В мислите ми отекваше гласът на предишния пазач на фара: „… обичали силно и завършили живота си със самоубийство заради любовта си…“. В крайна сметка, кой на този свят бе способен на любов?
Въздъхнах и се прибрах в малката стаичка в подножието на фара. Беше късно, а и ако се съди по почернялото небе, май скоро щеше да започне да вали. Не ми се искаше и да си помислям: ако водата в този… океан… беше всъщност сълзи, то какъв ли щеше да бъде дъждът…?



РИБОГЛАВЕЦ

Разказ на Валентин Попов - Вотан

„Знаете ли, спокоен съм в последните си часове!”, каза ми болникът в “крилото на смъртниците”, както го наричахме помежду си. Вдигнах очи от картона му. Беше времето за вечерна визитация, а моето дежурство ме принуждаваше да проявавам загриженост към пациентите, макар че всички знаехме, че са пътници. Час, два, ден или ден, два. Повечето нямаха пред себе си повече от три дни на този свят. Но изпълнявах процедурата, за да им вдъхна спокойствие и оптимизъм.
Този пациент беше различен. Имаше бистро сини и честни, открити и благи очи, каквито не бях виждал. Учуди ме, че не е вкопчен отчаяно в живота. Пошегува се със смъртта и с „оня свят”, демонстрирайки черно чувство за хумор. Отвърнах му, че скоро няма шанс да разбере какво има отвъд. Откровенна служебна лъжа, която той хвана и заяви, че минутите му тук са преброени, което го радва. Учудих се, но в същия момент ме извикаха по спешност в съседна стая и недовършихме разговора. На следващия ден отново бях нощна смяна и направих вечерната визитация, по време на която той сам повдигна въпроса от предния ден като каза, че изобщо не е го е страх от смъртта.
- Не! – каза ми. – Дори съм спокоен и щастлив. Знаете ли, докторе, повечето хора изпитват страх пред неизвестното, но аз не съм такъв. Знам, че там има нещо хубаво и светло, което ни очаква.
Тези думи няма да забравя. Както и погледа му – не мога да обясня защо или как, но наистина сякаш от очите му лъчеше доброта.
По-късно, когато вече не беше между живите, говорих със сестрите и санитарите, всичко го бяха почувствали така – като едно добро, което сияеше в болничното си легло, въпреки изпитото и слабо тяло, жълтата кожа, оредялата коса и грубите ръце.
След като каза това ме попита:
- Имате ли цяла нощ на разположение, докторе? Историята ми е дълга. Това е историята на моя живот.
В отговор просто повдигнах възглавниците му и седнах на креслото до леглото му.

„Знаете ли, няма по-голяма награда от това някой да чуе последните ти думи, да те изпрати до вратата и тихичко да я затвори зад теб. Повечето хора си отиват неразбрани и самотни. За живите остава единствено печал, но и това преминава. Забравят мъртвия и мислят само за пари, коли, къщи и какво ли още не. Не се правя на много умен, докторе, зная го от собствен опит. Тъжно е късането на връзката между по-възрастните и по-младите, между живите и здравите и смъртниците като мен. Малко или много се радвам, че нямам семейство. Не бих искал някой да тъгува за мен, защото трудно биха разбрали, че отивам на по-хубаво място. Стигнах сам до последния вход и само Вие сте тук с мен, за което Ви благодаря.
Роден съм в малко рибарско селище в схлупена дървена барака, в която всичко миришеше на риба – леглата, дрехите, храната, хляба, водата, майка ми, баща ми, седемте ми братя и сестри. Цялата тази миризма беше най-нормалното нещо за мен, друг аромат не познавах. По-късно, когато тръгнах на училище и всички ми се подиграваха за това и започнаха да ми викат Рибоглавец, разбрах че има и други миризми. Започнах да се къпя сутрин и ожесточено да търкам кожата си само и само да не мириша на другите деца и да се спася от подигравките, но нищо не помагаше. Баща ми беше по цял ден в морето с мрежите, двамата ми по-големи братя му помагаха, майка ми сушеше риба или я чистеше. Не само цялото ми семейство, но и цялото селце, чиито поминък бе риболова, ухаеше на морски обитатели.
Животът ми не беше интересен. Посредствен ученик, дете на морето – започнах да помагам на баща си, а по-късно си купих собствена лодка. Превърнах се в морски вълк и никога не успях да избягам от миризмата. Скучен и предопределен живот, който харесвах може би. Не знам. От сегашната си позиция не мога да кажа, но тогава мислех, че това е всичко, което света може да ми предложи или, което аз да му предложа.”
Старецът замлъкна и затвори очи. Минаха минути, а дишането му бе равномерно и спокойно, макар и малко плитко. Тъкмо си мислех, че е заспал уморен от разказа си, когато отново погледна към мен.
„Случи се една нощ, когато бях излязъл със собствената си лодка. Луната бе пълна и бяла – огряваше спокойното море и рисуваше по леко накъдрената му повърхност причудливи картини. Тъкмо прибирах една мрежа, когато ми се причу смях. Огледах се стреснат. Разбира се бях напълно сам. Смехът се повтори и извиках „Хей, кой е там?”. Надвесих се над борда. Лудост бе някой да е излязъл на нощно къпане толкова навътре и то по време, когато всички нормални хора спят. Но все пак... За миг ми се мярна нещо бяло и искрящо, но можех ли да бъда сигурен. Луната оцветяваше всичко в сребърно бял цвят. Побързах да прибера мрежата и да се отправя към брега. Наловената риба се мяташе на дъното и нямаше какво повече да сторя. Стигнах пристана, вързах лодката и се заех да прехвърлям улова в голямо корито, когато видях странен предмет – красиво изработена от миди, рапан и водорасли кукла русалка. Беше голяма около педя и красива така, както никой предмет, който бях виждал някога. Взех я в ръце и усетих лекото ѝ движение. Побързах да я занеса на светло у дома. Чудното творение бе гъвкаво и като живо – ръцете ѝ бяха от морски игли, рибята опашка бе с люспи и подвижна, тялото от меки сякаш хванати една за друга медузи, а дългата коса от пипалца на скарида. Вгледах се в очите – мидени перли, но най-много ме изуми лицето. Цялото бе съставено от миниатюрни седефени люспички в различни цветове, а ефектът бе поразителна живост. Каква беше тази играчка? Как така бе попаднала в мрежата ми и, за Бога, нима морските същества могат да творят. Оставих кукличката на масата и си легнах. Бях твърде уморен и смятах през деня да попитам някои от старите рибари. Когато се събудих обаче видях, че играчката, която бях намерил вече не изглеждаше по същия начин. Сякаш бе повяхнала. Kато че ли и липсваше морето. И друг път бях виждал тази причудлива липса. Блести гръбчето на някоя рибка във всички цветове на дъгата, а извадя ли я на лодката- посивява. Мислех си, че е заради пречупването на слънчевите лъчи във водата. Но... снощи, нали я гледах вътре? Леко се уплаших и реших да не разсъждавам повече. Грабнах я, изтичах до водата и я метнах обратно в морето. А после, колко и безумно да звучи се напих до безпаметност.
В следващите дни ежедневието ми беше монотонно – ловях риба, продавах я, спях, хранех се, ловях риба и така, докато....
Никога не ме е било много страх от смъртта. В смисъл от моята смърт. Страх ме е било за близките ми, от болести, но не и от сянката, която някой ден ще падне върху мен, за да вземе душата ми. Без това никога не съм бил и истински щастлив. Започнах да предприемам рискове – влизах по-рано във морето, пусках се по-навътре в него. Дори при бурни вълни, когато другите не искаха да изкарат лодките си, аз бях там – сред бушуващата вода, стихията, която не може да бъде укротена и под сивите натежали от заряд облаци.
В такава нощ бях излязъл отново. Вълнението беше поне седем бала, а дървената гемия се мяташе из вълните като играчка. Дали целях да свърша със себе си или търсех нещо различно от живота, които имах, все още не знам. В тази нощ уловът ми беше много слаб. Просто времето бе твърде ужасно и тръгнах да се прибирам. Вятърът се усили, вълните бушуваха и заливаха всичко. От напрежение мускулите ме боляха и ... си дадох сметка, че днес няма да мога да се преборя със стихията. Отпуснах се назад и легнах на дъното. Гледах ослепителната чернота на безкрая, схлупен над мен. Солената вода ме заливаше, удряше, сякаш се опитваше да ме отмие. Затворих очи, твърде солени, за да мога да гледам. Колко време мина не зная... Чуваха се далечни гръмотевици, а лашкането във вълните продължи дълго. Дълго... Не знам точно какво се случи, но имах чувството, че сънувам. Видях се отстрани легнал на дъното на лодката, огромните вълни и пяната. Видях как една от тях вдига плавателния съд и го запокитва. Дървото не издържа и се сцепи. Тялото ми потъна – нещастна и самотна обвивка, изгубена във водния шир. Почувствах прегръдката на морето, което ме пое и залюля. Изведнъж бурята спря, изгря слънце, което озари гладката водна повърхност, по която мигом нацъфтяха водорасли в най-причудливи цветове. Над водата проблясваха гърбове на риби, а аз се носех, плавайки без никакви усилия и чувствах единствено мир и спокойствие.
Колко продължи това не знам, а и нямаше никакво значение. Исках просто да не спира. Видение ли бе? Мъртъв ли бях? Не зная. Но ми хареса. Това е единственият момент, в който съм бил истински щастлив. Както се реех във водата, чух отново смях – игрив и жизнен, мелодичен. Такъв не бях чувал от човешко същество. Отворих очи с мъка и се огледах. Около мен играеха дузина дечица – подхвърляха си топки от водорасли и миди, бутаха лодки, направени от корали или държаха ... кукли... Като тази, която бях намерил и захвърлил. Едно от децата се приближи до мен. Мярнах за миг рибята му опашка. Скоро се приближиха и другите деца и ме наобиколиха сякаш не бяха виждали такова нещо като мен. Човек! Огледах ги, доколкото можех - всички имаха рибени опашки и малки перки на гърба си. Русалски деца! Зяпнах от почуда и сигурно дълго време сме седяли така. Докато от някъде с бързо плуване не се появи една по-голяма русалка. Приближи се и впери в мен зеленикаво-сини очи, после махна с опашка, която бе около два пъти по-дълга от човешката част на тялото ѝ и каза, „Твоето място не е тук”! След плясването на опашката ѝ една вълна се надигна и ме понесе, изтръгвайки ме от спокойното състояние...
Събудих се на скалите, близо до рибарското селище, където живеех. До мен се различаваха останките от лодката ми. Прибрах се у дома и на всички разказах за преживяването си, но никой не ми повярва. По-късно ме прибраха в лудница! След десет години там, се научих да не разправям за това, но сега... съм на прага и чувам далечен детски смят, който ме зове.”
След седмица старецът умря в съня си. Видях щастлива усмивка, замръзнала на лицето му в момента на смъртт. Явно беше намерил онзи свой морски рай. Влязох в стаята му, за да се разпоредя с личните му вещи. Нямаше кой знае колко много неща, обикновенните дреболии на възрастен човек. Когато отворих една кутия, от тези, в които се държат черно-бели фотографии от миналото, за моя изненада видях красиво изработена малка кукла. Цялата цветна, шарена. Вместо крачета, куклата имаше рибя опашка, която бе подвижна. Играчката бе обсипана с разноцветни парченца от счупени новогодишни играчки, очите ѝ бяха от мъниста. Прибрах я. Реших да я дам на погребалния агент, за да я сложи в ковчега.