агенция "Фокус"

Проф. д.и.н. Светлозар Елдъров от Института по балканистика с Център по тракология на Българската академия на науките говори пред агенция „Фокус“ за лъжливата национално-политическа пропаганда на македонизма.

Фокус: Проф. Елдъров, известни ли са в професионалните среди някои от тезите на македонската историография, които се отнасят до България, и които в последните години добиха публичност, като например за окупацията по време на Втората световна война или за това какви са Гоце Делчев и Яне Сандански? Реагирала ли е българската историческа наука в миналото на някои от фалшификациите и по какъв начин?

Проф. Светлозар Елдъров: Ако приемаме, както трябва и да бъде, че историографията е научно осмисляне и пресъздаване на миналото, тогава словосъчетанието „македонска историография” ще изглежда като нонсенс, безсмислица, алогично съчетание на противоречиви и несъвместими качества.

Защото целта на тази историография, както я разбират отвъд Девебаир, е не да разкрива, а да подправя историческите факти, да фалшифицира миналото, да присвоява чуждо културно-историческо наследство. Затова на македонската историография трябва да се гледа не като на историческа наука, а като на национално-политическа пропаганда, едно мащабно модерно митотворство, издигнато до ранг на държавна политика.

Нашият сънародник от Македония, известният публицист и есеист Младен Сърбиновски, навремето беше оприличил македонската историография на Шехерезада, която – подобно на багдадската си посестрима – забавлява своя господар с красиви измислици. Така се родил академичният корпус „1001 лъжи или История на македонскиот народ”.

Тази метафора само отчасти разкрива същността на скопската „историография”. Шехерезада беше вкарана против волята си в ложето на халифа и с приказките спасяваше живота си. Скопските „историографи” сами се напъхаха под юргана на властта и с лъжите пълнеха, пълнят и днес, собствените си джобове. Иначе отговорът на вашия въпрос е еднозначен.

Да, на българската историческа наука винаги са били известни фалшификациите на македонската „историография” по отношение на нашето минало. Само че не винаги е била в състояние да реагира адекватно и подобаващо. Да не говорим, че непосредствено след 9 септември 1944 г. беше направен опит и в България да се наложи коминтерновското схващане по Македонския въпрос. Впоследствие българската историография беше поставена в принудителна пасивност до степен на пълна слепота и глухота по националните проблеми.

Едва през 70-те години, когато идеологическата упойка започна да отслабва, отделни историци добиха куража да заемат по-ясна позиция по тези въпроси. През 80-те, когато поколението, на което и аз принадлежа, се оформяше като научна генерация, вече се приемаше за нормално всяка научна публикация по темата „Македония” да започва с критичен историографски преглед и оборване и опровергаване на фалшификациите на скопските историци.

През 90-те, когато Югославия се разпадна и Македония пое по самостоятелен политически път, у нас се породи известен оптимизъм, че улеснените взаимни контакти и свободният достъп до архивни документи и научна литература ще отворят очите на македонските ни колеги. Уви, излъгахме се. Днес нещата изглеждат дори по-лошо, отколкото преди.

Получи се нещо парадоксално – българската историография е на път да загърби научните проблеми, свързани с Македония, у нас вече не се смята за престижно и перспективно да се изследва историята на Вътрешната македоно-одринска организация и другите организации, комитета и дружества на националноосвободителното поприще, личностите и събитията на тази част от националната ни история добиват публичност само в дни на юбилейни чествания. Обратно – в Македония национално-политическата пропаганда, която се представя за историческа наука, стана още по-настъпателна и нагла.

Спорът вече е съвсем неравностоен – от наша страна сме шепа учени, групирани главно около Македонския научен институт в София, който е неправителствена организация, а зад опонентите ни в Скопие стои цяла една държава със своите институции.

Фокус: В предишни разговори сте коментирали темата за участието на България в заключителната фаза на Втората световна война и отношението към българските военни гробища там. Споделяла ли е българската историография в миналото тезата за освобождението на Югославия благодарение на партизанскте отряди например?

Проф. Светлозар Елдъров: Много бих искал на този въпрос да можеше да се отговори лаконично и категорично. Това обаче няма как да стане, ако не искаме да изпаднем до положението на скопските историци и да подправяме собственото си минало. Защото не бива да забравяме – и като историци, и като граждани – че в продължение на 45 години не само българската историческа наука, а вездесъщата Партия – Държава твърдеше, че България била освободена от партизански отряди.

Българският национален празник тогава официално се наричаше „Ден на свободата” и се празнуваше „всенародно” на 9 септември. А от какво, според Партията – Държава, се беше освободила България? От българския „монархо-фашизъм”! С легендата за монархо-фашизма БКП искаше да оправдае своята терористично-подривна и по същество антибългарска дейност, ръководена от Коминтерна, и да легализира тоталитарната си диктатура след като заграби властта с помощта на съветските танкове.

С това обаче беше дамгосана цялата националноосвободителна и националнообединителна политика на българската държава в периода до 9 септември 1944 г., включително македоно-одринската борба, Балканската и Първата световна война, та чак до българската администрация в Македония през 1941 – 1944 г.

През настоящата година Македонският научен институт в София издаде сборник със студии, посветени именно на този период. С неопровержимата сила на документите се показва държавническото отношение на България към сънародниците ни във Вардарска Македония и интензивната стопанска, просветна и културна дейност, развита там с цената на големи инвестиции, заделени въпреки военновременните ограничения и недоимък.

Този сборник обаче няма да бъде цитиран от скопските историци. Те ще продължат да се позовават на старите издания от 50-те и 60-те години, които клеймяха несъществуващия български „монархо-фашизъм”. И все пак, дори в условията на всеподчиняващата тоталитарна диктатура и безапелационния идеологически догматизъм българската историография намери сили и кураж да заеме научно-обективна позиция по редица въпроси от близкото минало.

Един от тях беше именно въпросът за освобождението на Вардарска Македония в заключителната фаза на Втората световна война, или т. нар. „Отечествена война на България”, както тогава се наричаше. Това беше основна научна задача на Института за военна история при ГЩ на БНА, създаден през 1974 г., която през втората половина на 70-те и първата половина на 80-те намери материален израз в четиритомно монографично издание в комплект с четиритомен документален корпус, както и много статии и студии по страниците на „Военноисторически сборник” и други научни списания.

В тях по безспорен начин, със силата на фактите и документите, се разкриваше решаващият принос на БНА в освобождението на Вардарска Македония от немските части, които тогава се изтегляха през югославска територия към границите на Райха. Друг е въпросът кой плати цената за това освобождение – македонските българи, хвърлени в жертва на „Кървавата коледа” през 1945 г. и подложени на денационализация в следващите години и десетилетия. За съжаление, днес и тази тема не е вече атрактивна за българската историография.

Една от последните публикации у нас за съдействието на българската армия и македонското партизанско движение през 1944 – 1945 г. е моята статия в новия брой на сп. „Македонски преглед”, посветена на т. нар. Македонска народоосвободителна бригада „Гоце Делчев”. Това военно формирование с численост от 12 500 души е създадено с постановление на Министерския съвет в София от наборници от българската армия, родом от Македония. Когато пристига там, бригадата е преименувана на 3-ти Брегалнишко-Струмишки корпус на Македонската народоосвободителна войска, който взаимодейства с частите на 4-та българска армия при освобождаването на Вардарска Македония.

Основният ми извод е, че когато се говори или пише за взаимодействието на БНА с партизанските отряди в Македония, трябва много добре да се знае и помни, че тя на практика взаимодейства със самата себе си. Защото по същия начин мнозинството от личния състав на Македонската народоосвободителна войска е съставено от бойци, служили в периода 1941 – 1944 г. в българската армия, учили в български училища, членували в български дружества, посещавали български църкви и живели със същите надежди и тревоги, каквито са споделяли техните сънародници от другите предели на страната.

Затова на взаимодействието между частите на БНА и македонските партизански отряди трябва да се гледа като на споделена или обща история на България и Македония. Всичко преди това е само и единствено История на България и българска история.

Фокус: В свое интервю премиерът на Македония Никола Груевски казва – има спорове между българската и македонската историография от 1945 година. За какво са тези спорове?

Проф. Светлозар Елдъров: Интервюто на Никола Груевски е ярко свидетелство за дълбоките, а според мен и необратими вече увреждания, причинени от антибългарската пропаганда във Вардарска Македония. Премиерът на държавата, която няма нито официално име, нито собствена национална история, нито ясно политическо бъдеще, се удивлява, че в България имало градове, именувани на Гоце Делчев и Яне Сандански. Това противоречало на македонските читанки, издадени след 1945 г., от които той знаел, че те не били български, а македонски герои!

И това ако не е обратна оптика, която преобръща местата на причината и следствието, на оригинала и копието, на собственика и крадеца. Ако беше прочел собственоръчните писма на Гоце и Яне или написаното преди 1945 г., щеше да е наясно с тяхната национална принадлежност и защо български градове носят техните имена.

Тогава със сигурност щеше да знае, че Вътрешната македонска революционна организация, с чиито инициали ръководената от него партия се е самонакичила, беше обвинявана в краен български национализъм дори в България. Тези спорове обаче изобщо не са за имена, дати и факти от историята. Те са за нещо много по-важно, бих казал стратегическо. Това са спорове за идентичност. Трябва да осъзнаем, че идентичността е важна колкото икономиката.

Първата се крепи на историческото минало, втората на природните ресурси. И от двете зависи сигурността, стабилността и бъдещето на страната. Разликата обаче е, че ако природните ресурси могат да се купят, историята трябва да си я създал сам. Да оставим безнаказано да ни ограбват историята, е все едно да ни крадат природните ресурси.

Същото се отнася и за „споделената история”. Историята на България е наше духовно богатство. Златният резерв на БНБ е наше материално богатство. Често политици, пък и колеги историци, лековато говорят за споделената история между България и Македония. Слава Богу, досега не съм чул някой да предложи да споделим и златния си резерв с Македонската национална банка.

Фокус: В тази връзка как гледате на политиците, които казват – да оставим историята на историците, в случая с България и Македония?

Проф. Светлозар Елдъров: Това на пръв поглед е едно много симпатично, дипломатично и политически коректно послание. То идеално пасва за озвучаване на двустранни срещи на високо равнище, стои добре в контекста на някое интервю, върви за международни изяви. В същността и конкретиката си обаче е несъстоятелно до глупост.

Вече споменах, че с проблемите на българската история в Македония сега активно се занимават само учените, групирани около Македонския научен институт в София, който е неправителствена организация и до голяма степен действа на обществени начала. У нас беше разрушено и малкото, което беше създадено в научните звена през 80-те години за академично и длъжностно израстване на учените, занимаващи се с националния въпрос.

С национална тематика няма никакъв шанс да спечелиш международен проект. Тя не е атрактивна и у дома. На малцината останали верни на тази проблематика в самата колегия се гледа отвисоко, лепят им се етикети като „националисти”, „позитивисти” и пр. Затова и мнозина колеги предпочитат да обработват по-плодовити ниви.

Някои отиват и по-далеч, но не ми се ще да превръщам Агенция „Фокус” в простор за непраните гащи на българския исторически дискурс. Накратко, мантрата „да оставим историята на историците”, подразбира се от България и Македония, в реалния живот означава да изправим шепа опълченци срещу редовна армия и да очакваме победа.

Вярно, в българската история и това се е случвало – преди 135 години. Обаче чудесата стават само веднъж. Не ми се щеше така песимистично да завърша това интервю, още повече, че го правя между два щастливи, жизнерадостни и оптимистични празника – Коледа и Нова година.

Като историк, който от началото на 1981 г. професионално се занимава с националните проблеми, в частност с борбите на македонските и тракийските българи за национално освобождение и обединение, не мога да не споделя личната си загриженост за състоянието на българската историческа наука. Историческото ни минало е основа на националната ни идентичност. Загубим ли го, ще се загубим и ние.